Грейнали са  плод и лист, и цвят
сред палитрата обезсмъртени.




А смълчан сред пищния им свят
в тебе гледа Майстора



и в мене...



От силни ветрове засята,
подпряла необятен свод


 
забила корени в земята,
пътува тя
от цвят към плод.



Открита е изложбата
без речи,
без святкане на фотоапарат.
Изящните ценители ги няма.
Критиците зад три гори мълчат...



Хиляда 
и едно са слънцата
и много повече може би.
Едно изгрява във небесата,
а другите са в моите бои.

Разжарените им сърца пулсират
и лъчите на нито едно
между рамките не се побират.
Излетяват
от свойто платно
и разтапят се ледовете
в ослепяващата им власт.

Защо ми е такова слънце? Вземете - 
имам слънце
за всекиго
от вас.



Мамо,
колко си хубава,
мамо -
като светица, но по- добра.
Слънчогледите  зад твоето рамо
са преплетени като гора.



Бледна сянка от миглите пада
върху милите ти очи.
И усмивката ти е млада.
И умората не личи.
Неизречени,
ала родени
зад прозирното ти чело
светли мисли докосват и мене
като гълъбово крило.



Нека времето си отива.
Мамо,
аз ще си тръгна, но ти
остани 
в тая грейнала нива,
Моля те мамо, бъди!






Всички дребни страсти 
да забравя.
От сплетните да се отстраня.
И да падна в буйната жарава,
озарила живите платна.
Да ме люшват ведрите простори.
Да се отморя
сред цветовете.
Всяка краска да ми проговори
с многобройните си гласове.
Във сърцето си стрела да нося,
пусната от слънчевия лък.
И дъгата да ме омагьоса
сключила
в една палитра кръг.



Да имаш сила
да мълчиш
сред бъбрещата суета.
И търпеливо
да твориш
подаръка си за света.
Изчакал моди и лъжи
да изживеят своя миг -
стани,
Художнико,
кажи
едничка дума - 
като вик.



Дълго време ваях светъл  мост 
между сърцето и окото
слънцето преди да стане грозд
или ябълчица на платното.
Ден,
година
век ли тъй стоях
сред ателието необятно
и веселата пролетна боя 
се преля във есен и във злато...



Черната брада се ослани,
изгреви и залези узряха.
Само най- красивите жени
на картините ми оцеляха.




...Ако сега бих могъл отново да започна,  бих отишъл пак там - при земята, при хората.
Можете да наречете това както искате - атавизъм, инстинкт за селянин и обикновена привързаност.
И все пак  целият този сбор ще бъде само част от цялата истина за чудната, за притегателната сила на моя роден край.
...Отивам към природата винаги като поклонник към "светите места", но виновен ли съм аз, 
че тя е толкова прекрасна?

ВЛАДИМИР ДИМИТРОВ -  МАЙСТОРА
01.  02. 1882
29. 09. 1960