Пътуваме, но защо все пак пътуваме?  Дали само онова, което подпомага някаква определена разумна задача, или нещо далечно по- безформено, по - малко целенасочено, ирационално, без истинска цел, нещо , което ни се явява, когато въобще не ни е нужно, а го няма, когато ни се струва, че не може без него. Прави ли ни опитът по- мъдри или само по - отракани?


Светът при пътуване се превръща в струпване на образи,  картини и всичко става леко, без тежест, като че трепти в някакво празно пространство.

И така щракам си през колата  разни пейзажи, сбор от какво ли не... 

Но когато за пръв път виждам нещо, то е като миг, най - чисто появяване, защото липсват спомени да ме вгорчат или озарят от познати сетивни образи.
Моментално решавам ще вляза в 19 век  за да избягам за малко от познати шумове, възприятия, вкусове  миризми и цветове на света, в който живея.


И тук ще ме посрещне есента, но тя за мен е по различна, усещам дори
смеха на поовехтелите мартеници, които  си чакат търпеливо пролетта.


И цветовете като , че ли са по- други и  бялото по -бяло  и есента по- чиста
 и небето по- близко...

Замириса ми на топъл  хляб от пещта...


Възрожденско бяло , кафяво,  тишина  и есента...

смесва се  скамбанен звън от Възнесенската църква и цветове 
се променят в по - меки...

 Великолепието на възрожденска есен в есента е магично...
Не ми се тръгва, но трябва да се откъсна от 19в.
 А, ето го Софроний Врачански 
  благославя ме в бързите ми крачки към  града, той е светец и може би знае,
че  кривнах от отговорните си задължения за малко....
Намигна ми  доволно  или така  поне  ми се стори - че намерих време и за това.

Доскоро! Когато можеш пак ела!
Благодаря ти отче.

В едно пътуване толкова различна видях есента...